Игра на Ин и Ян

Малко са хората, които не са виждали символа от дясно. Т.нар. Ин и Ян от древността символизират противоположностите - черно и бяло, добро и лошо, мрак и тъмнина, а това, заради което са толокова специални е, че ясно изказват една житейска истина - противоположностите се допълват. Но по-основното, заради което изобщо почнах да пиша този пост - с това заглавие и този символ, са онези две малки точици от противоположния цвят точно в средата и на двете половини. Няма напълно добро или напълно лошо - няма напълно бяло или напълно черно - all is grey. От доста време съм се научила да помня, че перфектен човек няма, винаги има някакви недостатъци и колкото по-рано го осъзная, толкова по-малко ще се разочаровам. За обратното никак не ми приляга да говоря, защото често съм крайна в негативното си мнение за някой, обаче въпреки това мога поне да си позволя да призная, че в дори най-лошия има нещо добро и има неща, които никой не заслужава. Дори да ви се струва, че някой е много черен, той със сигурност има една добра страна, която не е толкова трудна за откриване. Затова и не мога да бъда жестока с който и да било, дори да съм убедена, че заслужава - защото знам, че всеки има чувства и има неща, които ще разстроят едва ли не всеки. Сега Хриси много, много ще ми се ядоса(ако може въобще повече), защото ще реши, че целия пост е насочен лично към нея, само дето да се успокои - не е. Тя просто ме подсети да споделя тук тези си мои теории, мисли и заключения. ;)

Въй, морйето!(и не само)

Ще започна с това, че си прекарах една страхотна седмица на морето, през която срещнах досадници, запознах се с нови хора и видях нови неща. Реших да не пиша надълго и нашироко за морето, защото ми се струва изтъркано, пък и няма особен смисъл.
Първо, ще поговоря малко за злобата. Трудно го разбирам това чувство, става въпрос за чистата завист и злоба в най-натурален вид. Имам усещането, че някои хора живеят, за да злобеят и само чакат и по най-малкия начин да се издъниш, за да се смеят зад гърба ти и да се радват, че си постигнал още един неуспех в живота си, за разлика от тях, които са претърпяли не неуспехи, а погроми. Не знам защо, но такива срещам под път и над път или може би просто са толкова много, че не можеш да ги избегнеш. Сигурно трябва да си голямо нищожество, за да живееш не за собствените си успехи, а за чуждите неуспехи. Както се казваше в една поговорка: "Не гледай другия да е зад тебе, а ти да си пред него". Май това е, което исках да кажа, просто защото на моменти доста се ядосвам на такива нищожества. Както и да е, стига по тази много мъглява и тотално неконкретна тема. Нещо по-приятно му трябва на този пост, затова ще разкажа какво ми се случи днес следобед. Стоях си в стаята, вглъбена в нещо, когато баща ми ме извика с думите: "Няма да познаеш кой ти е дошъл на гости". Аз отидох в хола и първо видях едно малко момченце на около три, което тотално не можах да позная и в следващия момент един приятел, който не бях виждала от около две години. В първия момент просто седях и гледах умно, за жалост обаче беше дошъл набързо да вземе номера. Доста бях изненадана, но поне приятно, а пък малкото момченце се оказа брат му, който бях виждала последно като бебе в количката. Чувството да срещнеш стар приятел беше доста топло, приятно и объркващо всички сетива и въпреки това...страхотно. Хм...

Разнообразие в един монотонен свят

Обикновено чета написаното в блоговете на приятелите ми и затова съм се убедила, че често много незначителни, глупави и несериозни неща ни карат да се замислим по сериозни теми. Например често реклами, направени единствено с комерсиалната цел да си купим някакво глупаво безалкохолно провокират мислите ни към дълбоки разсъждения. Същото се случи и с мен, снощи, докато течеше "Ало, къщата" или нещо подобно. Водещата стои, приказва си сама, повтаря по сто пъти условията на играта, пак стои, отвреме на време изтърсва някоя пълна глупост. Ако ще срещу 200 000 седмична заплата пак не бих водила такова предаване - след първия път направо ще се чувствам като парцал от изтощение, празни приказки и глупости, как издържа всяка вечер не знам - или тази игра й е напълно на интелектуалното ниво и притежава едно от онези ограничени съзнания, които толкова ненавиждам, или просто има железни нерви, аз не бих издържала и 20 минути. Но това, заради което всъщност започнах този пост беше чувството за...сивота. Всеки ден едно и също, всеки ден си все същия, все същите хора, все същия живот, все същите задължения, все същите развлечения. Обикновено хората не се замислят колко еднакви са дните им - винаги търсят различното и си въобразяват, че живота им е разнообразен, но не е така. Затова и всяка, дори дребна промяна ни радва и си мислим, че сме се отскубнали...да бе. Въпреки, че се заблуждаваме, различното винаги ни дава едно неописуемо чувство за свобода, че не сме част от стадото, че все пак сме оригинални и единствени. Преди хората са се борели да бъдат еднакви, всички да бъдат добре облечени, с маниери и т.н. В днешното объркано общество, в което всеки има различно мнение за "допустимото поведение" все повече и повече индивиди решават, че могат изобщо да не бъдат част от "общество" и търсят всевъзможни пътища към оригиналността и единтичността. Някои я намират в специфичен стил на обличане, в странна прическа или бижу, други - в самия си начин на живот и принципи. Да - всички сме различни, но никога не достатъчно. Искаме или не винаги ще приличаме по нещо на останалата част от човечеството и нямаме особен избор. Но шантавата прическа е добро решение. ;)
А вие в какво търсите различното?

Моята проповед

Хората търсят красотата в парите и в скъпи неща, които не могат да купят.
Хората търсят красотата в далечни страни, които не могат да посетят.
Хората търсят красотата в приказното, което няма да се сбъдне.
Хората търсят красотата във възвишеното, което не могат да докоснат.
Хората търсят красотата в живота, който не могат да имат.
Хората търсят красотата в това, което не са.
Хората търсят красотата във всичко, което нямат.
Хората търсят красотата в сложните неща.

Търси красотата в евтините неща, но от сърце.
Търси красотата в родното място.
Търси красотата в земното.
Търси красотата в семплото и ежедневното.
Търси красотата в собствения си живот.
Търси красотата в това, което си.
Търси красотата в това, което имаш.
Търси красотата в простите неща!

Замисли се за красотата в особената топлина, която те облива, щом получиш малък подарък, но поднесен с усмивка и любов.
Замисли се за красотата във възвишеното чувство, което усещаш щом погледнеш прекрасните гори и поляни, както и далечната планина, сякаш сърцето ти ще изхвъркне и ще полети заедно с птиците над чукарите.
Замисли се за красотата на обикновеното, спокойно ежедневие, изпълнено с идилия.

(Поемам инициатива от Хриси)

Малко графит върху белия лист

Досега общо взето пиша все разни природни описания и подобни. Днес няма.

В стаята е тихо, чува се само странно дращене. Дращене на графита по белия лист. Художникът е наведен над творбата си, но без да се вижда лицето му се усеща, че е просто...съкрушен. Няма нищо, няма мечти, няма живот. Има само таланта си и картините си. Има и молив. Странните драсканици постепенно се оформят в картина - на един по-съвършен свят. Свят без мъка, болка, студ и...прозорци. Никой там не се нуждае от тях, за да вижда навън, защото там няма вътре. Човекът продължава да рисува странния си свят, на който всеки критик би се присмял, а дращенето на молива става все по-натрапчиво насред кадифената тишина. Някога бе имал мачти, от които нищо не беше останало, освен малко прах, с който той рисуваше. Той рисува провалените си мечти. Нямаше кой да оцени изкуството му, но на него не му трябва одобрение. Той рисува, за да живее. Ръката му се движи по листа. Всеки би решил, че сътворява магия, защото успява да вдъхне живот на празните следи от графит, но всъщност художникът просто предаваше чувствата си на рисунката. Той вече не чувстваше нищо.

Полъх по полъх, капка по капка

Как мина деня ми? Седях на леглото си и четях "До Чикаго и назад", когато бавно започнах да осъзнавам, че едвам различавам буквите по страниците. Станах и светнах лампата. Погледнах навън. За не повече от час се беше смрачило като вечер. Застанах до прозореца. около дърветата пред прозореца ми се виеше доста силен вятър и те се накланяха ту на едната, ту на другата страна, подмятани от разните въздушни течения без право на избор. Загледах се и дори мислех да седна на перваза, когато ме осени идеята, че доста по-безопастно ще е ако взема да отворя големия прозорец - от онези огромните, които има във всеки 40 годишен блок и които се отварят само когато трябва да бъдат почистени отвън. Но днес, за първи път, от както стъклото му е било сложено, той беше отворен и с друга цел. Седнах на радиатора и просто зяпах зелените клони и изцяло покритото с облаци небе, докато не почна да вали. Огромните капки започнаха да падат по плочките долу и аз се зачудих: а сега какво? Въпреки студа беше вълшебно...
Да започна една друга тема: небето. За мен то е най-странното нещо на планетата. Забравете невероятни природни дадености и чудеса на съвременната технология - няма по-странно и променливо нещо от небето. Напоследък често осъзнавам, че не мога да откъсна очи от него и винаги ми се струва странно и нереално, зад високите дървета или пък съседния блок, независимо дали е сиво, дали е чисто или пък с носещи се, розови облаци, благодарение на залязващото слънце. Небето винаги блести ярко с някаква странна контрастност спрямо всичко друго. Не знам защо, може би на мен така ми се струва, пък отдавна е известно, че не съм в ред, но въпреки това...

Крясъка в нощта

Дебели клони се полюшват със скърцане на фона на синьото небе, като тъмни призраци, разлюлявани от вятъра. Чува се пърхане на криле, близо...Гарванът завършва полета си на върха на близката липа. Разнася се аромата на дърветата и тревите, толкова силен, че е почти видим като блестяща, разноцветна пътечка в сенките. Въздухът е горещ и задушен, надиган само от полъха. Нощта е кротка и тиха, затова далеч се чува удар на камбана. Зъвнът отеква много пъти и се разнася по тъмната земя като ехо. И след това...всичко застива и не помръдва повече. Дори вятърът се скатава и не смее да наруши съвършения, замрял миг на природата. Облаци се открояват на набето като привидения, а звездите блестят по местата си със своята студена и самодоволна, но безлична красота. Нощта ти навява мисли за миналото и бъдещето. Разхождаш се като самотен пътник по оста на времето, защото в този миг то е спряло да тече по нормалния си ход. Нощта те натъжава, нощта те кара да съжаляваш. Всичко онова, отдавна подтисканото и неизреченото изплува в главата ти, въпреки волята ти. Чувствата те заливат: мъка, болка, съжаление, гняв, но и много любов и щастие. Не заради мрака, не заради дърветата...просто заради съвършения, замръзнал миг. Сенки пробягват по мастилено синята, небесна шир. Време е за изгрева. Ново начало, нов миг, нов свят. Сенките се стопяват бавно като цепеници в огъня. Студа, предвестващ новия ден те обгръща...