Полъх по полъх, капка по капка

Как мина деня ми? Седях на леглото си и четях "До Чикаго и назад", когато бавно започнах да осъзнавам, че едвам различавам буквите по страниците. Станах и светнах лампата. Погледнах навън. За не повече от час се беше смрачило като вечер. Застанах до прозореца. около дърветата пред прозореца ми се виеше доста силен вятър и те се накланяха ту на едната, ту на другата страна, подмятани от разните въздушни течения без право на избор. Загледах се и дори мислех да седна на перваза, когато ме осени идеята, че доста по-безопастно ще е ако взема да отворя големия прозорец - от онези огромните, които има във всеки 40 годишен блок и които се отварят само когато трябва да бъдат почистени отвън. Но днес, за първи път, от както стъклото му е било сложено, той беше отворен и с друга цел. Седнах на радиатора и просто зяпах зелените клони и изцяло покритото с облаци небе, докато не почна да вали. Огромните капки започнаха да падат по плочките долу и аз се зачудих: а сега какво? Въпреки студа беше вълшебно...
Да започна една друга тема: небето. За мен то е най-странното нещо на планетата. Забравете невероятни природни дадености и чудеса на съвременната технология - няма по-странно и променливо нещо от небето. Напоследък често осъзнавам, че не мога да откъсна очи от него и винаги ми се струва странно и нереално, зад високите дървета или пък съседния блок, независимо дали е сиво, дали е чисто или пък с носещи се, розови облаци, благодарение на залязващото слънце. Небето винаги блести ярко с някаква странна контрастност спрямо всичко друго. Не знам защо, може би на мен така ми се струва, пък отдавна е известно, че не съм в ред, но въпреки това...