Малко графит върху белия лист

Досега общо взето пиша все разни природни описания и подобни. Днес няма.

В стаята е тихо, чува се само странно дращене. Дращене на графита по белия лист. Художникът е наведен над творбата си, но без да се вижда лицето му се усеща, че е просто...съкрушен. Няма нищо, няма мечти, няма живот. Има само таланта си и картините си. Има и молив. Странните драсканици постепенно се оформят в картина - на един по-съвършен свят. Свят без мъка, болка, студ и...прозорци. Никой там не се нуждае от тях, за да вижда навън, защото там няма вътре. Човекът продължава да рисува странния си свят, на който всеки критик би се присмял, а дращенето на молива става все по-натрапчиво насред кадифената тишина. Някога бе имал мачти, от които нищо не беше останало, освен малко прах, с който той рисуваше. Той рисува провалените си мечти. Нямаше кой да оцени изкуството му, но на него не му трябва одобрение. Той рисува, за да живее. Ръката му се движи по листа. Всеки би решил, че сътворява магия, защото успява да вдъхне живот на празните следи от графит, но всъщност художникът просто предаваше чувствата си на рисунката. Той вече не чувстваше нищо.