Просто 10тина реда абстракция

Ти стоиш сред кадифения мрак. В дебрите му може да дебне всичко, но ти не се страхуваш. Не се страхуваш, защото си част от него. Мракът обгръща не само тялото ти, но и душата ти. Сливаш се с него. Изведнъж си бог, силен, непокорен, неконтролируем. Можеш всичко, всичко ти е подвластно. Не се страхуваш от нищо и от никой. Чувството за безгранична смелост ти дава крила и свобода, която до този момент не си изпитвал. Вече не е нуждо да се ограничаваш в делата и постъпките си. Чувстваш, че си неуязвим, не ти пука от нищо.
Около теб няма друго, освен мрак. Само луната, полу-скрита от облаци се подава и разлива сребърната си светлина. Единствената светлина. Вече не си бог, осъзнаваш какво правиш и кой си. Последствията от делата ти се заливат с пълна сила. Падаш на колене, вперил бездънен поглед в Луната. Защо напусна тази светлина? Защо реши да я оставиш зад гърба си? Сега искаш да се върнеш. "Не, връщане назад няма". Има, ако го потърсиш. Винаги има. Дори да е тясна и трънлива пътека, тя води към светлината. Но първо трябва да се пребориш...

Надали някой разбира какво точно искам да кажа, пък и май си е почти невъзможно, защото всичко е изказано напълно в преносен смисъл, но все надеждата умира последна.